Midnight Sun [превод]

Цитат :

Глава трета
Носители на Авторско право написа:

Авторско право върху преводи и преработки

Чл. 9. Авторското право върху превод или преработка принадлежи на лицето, което ги е направило, без с това да се накърняват правата на автора на оригиналното произведение. Това не лишава други лица от правото да правят самостоятелно свой превод или своя преработка на същото произведение.

Преводът не носи каквито е да е било лични изгоди с цел печелене на пари или нещо подобно. Прави се за забавление ;D

Midnight sun

Stephenie Meyer

Превод от английски език: Павлина Няголова [a.k.a. Поля]

1. Пръв поглед

Това беше частта от деня, в която си мечтаех да бях способен да спя.
Гимназията.
Или „чистилище” беше точната дума? Ако имаше някакъв начин да изкупя греховете си, то това би трябвало да послужи в известен смисъл. Отегчението не беше нещо, с което свиквах – всеки ден изглеждаше още по-монотонен от останалите. Предполагам това беше моят вид сън, ако „сън” може да се нарече състоянието между два активни периода. Загледах се в пукнатините, минаващи през мазилката на стената в далечния ъгъл на закусвалнята, представяйки си шарки върху тях, които не съществуваха. Това беше начин да изключа гласовете, които бълбукаха като речен поток в главата ми.
Няколко стотици от този гласове игнорирах от скука.
Когато си отнасяше до човешки ум, аз бях чувал всичко по-рано. Днес всички мисли бяха заети с тривиалната драма на новото попълнение в малкия училищен състав. Отне ми толкова малко да ги изключа. Вече бях виждал новото лице повторено в мисъл след мисъл от всеки ъгъл. Обикновено човешко момиче. Вълнението, свързано с появяването й беше уморително предсказуемо – като да предложиш на дете блестящ предмет. Половината от овцеподобните мъжки вече си се представяха влюбени в нея, просто защото беше нещо ново. Опитах се да го игнорирам.
Единствено четири гласа блокирах от учтивост, вместо от антипатия – семейството ми, двамата ми братя и двете ми сестри, които до такава степен бяха свикнали с липсата на уединение в мое присъствие, че рядко мислеха за това. Давах им го доколкото можех.
Опитвах, но въпреки това знаех.
Розали мислеше, както обикновено, за себе си. Тя беше забелязала своя силует в нечии очила и в момента размишляваше върху собственото си съвършенство. Умът на Розали беше плитък басейн с някои изненади.
Емет се ядосваше на борбата, която бе загубил от Джаспър през нощта. Щеше да отнеме цялото му ограничено търпение да изчака до края на училище, за да поиска нов мач. Никога не се чувствах като натрапник в мислите на Емет, защото той винаги казваше или правеше това, което мисли.
Може би се чувствах гузен, че чета мислите на другите, само защото имаше неща, които не искаха аз да знам. Ако умът на Розали беше плитък басейн, то тогава това на Емет беше като езеро без сенки, кристално чисто.
А Джаспър... страдаше. Потиснах въздишка.
Едуард” – Алис каза името ми в ума си и аз насочих вниманието си към нея веднага.
Беше същото като да го изрече високо на глас. Радвах се, че името ми вече не беше толкова популярно, беше досадно, защото всеки път, когато някой си помислеше за някой Едуард, главата ми би се обърнала автоматично.
Сега главата ми не се обърна. Алис и аз бяхме добри в тези лични разговори. Беше рядкост някой да ни хване. Задържах очите си върху линиите на мазилката.
„Как се справя той?” ме попита.
Намръщих се, просто лека промяна във формата на устата ми. Нищо, което другите ще забележат. Лесно бих могъл да се мръщя от скука.
Психичният глас на Алис беше разтревожен сега и видях в ума й да наблюдава Джаспър с периферното си зрение. „Има ли опасност?” Тя затърси напред към незабавното бъдеще, преминавайки през монотонни моменти за лицето зад мръщенето ми.
Бавно обърнах главата си наляво, сякаш гледах тухлите на стената, въздъхнах, и след това надясно, обратно към пукнатините. Единствено Алис знаеше, че клатех глава. Тя се успокои. „Кажи ми, ако стане твърде лошо.”
Придвижих само очите си, нагоре към тавана и обратно долу.
„Благодаря, че правиш това.”
Бях доволен, че не мога да й отговоря гласно. Какво щях да кажа? „Удоволствието е мое”? Определено не. Не беше приятно да слушам усилията на Джаспър. Наистина ли беше нужно да се експериментира по този начин? Нямаше ли да е по-безопасно просто да признае, че никога няма да е способен да устои на жаждата като останалите от нас и не приближава лимита? Защо да флиртува с нещастие?
Последното ни ловно пътуване беше преди две седмици. Това не беше извънредно много време за останалите от нас. Леко неудобно понякога – ако човек се приближи твърде много, ако вятърът задуха в грешната посока. Но човеците рядко се приближаваха. Инстинктите им казваха нещо, което умът им никога няма да разбере – ние бяхме опасни.
В момента Джаспър беше изключително опасен.
В този миг малко момиче спря в края на най-близката до нас маса, за да поговори с приятел. Тя раздвижи късата си, песъчлива коса, прокарвайки пръсти през нея. Нагревателят насочи мириса в наша посока. Бях свикнал с начина, по който този мирис ме караше да се чувствам – сухата болка в гърлото ми, мъртвата кухина в стомаха ми, автоматичното стягане на мускулите ми, излишната отрова в устата ми...
Това беше нормално, обикновено лесно да се игнорира. Просто сега беше по-трудно с удвоеното чувство, когато забелязах реакцията на Джаспър. Двойна жажда, вместо само моята.
Джаспър оставяше въображението си на воля. Представяше си го – как става от мястото си до Алис и застава до малкото момиче. Мислеше след това да се наведе, сякаш за да прошепне нещо в ухото й, и да остави устните си да докоснат гърлото й. Представяше си как горещият полъх на пулса й изпод тънката й кожа ще се усеща в устата му...
Сритах стола му.
Той срещна погледа ми за минута и тогава погледна надолу. Можех да чуя как срам и бунт воюват в главата му.
- Съжалявам – прошепна Джаспър.
Свих рамене.
- Нямаше да направиш нищо – промърмори Алис към него, ушешавайки oгорчението му. – Можех да видя това.
Прикрих гримасата, която би издала лъжата й. С Алис се придържахме заедно. Не беше лесно, да чуваш гласове или да виждаш бъдещето. Двамата откачени с тези, които вече бяха такива. Ние пазехме тайните помежду си.
- Помага малко, когато мислиш за тях като за хора – предложи Алис, високият й музикален глас твърде бърз за човек да го разбере, ако някой беше наблизо.- Името й е Уитни. Има малка сестра, която обожава. Майка й покани Езме на градинското парти, помниш ли?
- Знам коя е тя. – каза Джаспър рязко. Обърна се, за да гледа през един от малките прозорци, които се намираха под стряхата. Тонът му сложи край на разговора.
Щеше да се наложи да отиде на лов тази вечер. Беше абсурдно да поема такива рискове, опитвайки се да тества силата си, да подсили издръжливостта си. Джаспър би трябвало просто да приеме лимитите си и да се движи в техните граници. Бившите му навици не помагаха на нашия стил на живот, не би трябвало да се насилва в тази посока.

Алис въздъхна и се изправи, като взе със себе си таблата с храна и го остави сам. Знаеше, че той е получил достатъчно от окуражаването й. За разлика от скандалната и очевидна връзка на Емет и Розали, Алис и Джаспър познаваха настроението на другия така добре, както своето. Сякаш също можеха да четат мисли, но само помежду си.
„Едуард Калън”
Рефлексна реакция. Обърнах се към звука на изреченото ми име в нечий ум.
Очите ми срещнаха за част от секундата чифт големи шоколадови човешки очи, принадлежащи към сърцевидно лице. Познавах лицето, въпреки че досега не го бях виждал лично. То беше главното във всяка човешка мисъл до момента. Новата ученичка, Изабела Суон. Дъщерята на градския началник на полицията, която бе доведена да живее тук. Бела. Тя поправяше всеки, който използваше цялото й име.
Погледнах встрани, отегчен.Отне ми секунда да осъзная, че не тя бе помислила за името ми.
„Разбира се, тя вече се интересува от Калън.” – чух как първата мисъл продължава.
Сега разпознах „гласа”. Джесика Стенли – беше минало известно време, преди да ме занимава с вътрешния си характер. Беше облекчение, че беше преминала грешното си увлечение. Беше почти невъзможно да избегна постоянните й абсурдни мечти. През цялото време ми се искаше да й обясня точно какво би станало, ако устните ми, и зъбите зад тях, докоснат някоя част от нея. Това би накарало всички тези досадни фантазии да спрат. Мисълта за нейната реакция почти ме накара да се усмихна.
„Не е нищо особено.”– продължи Джесика. „Дори не е хубава. Не знам защо Ерик я гледа толкова... или Майк.”
Тя трепна при споменаването на последното име. Последното й сляпо увлечение, популярният Майк Нютън, беше незабравим за нея. Очевидно не беше такъв за новото момиче. Като детето с блестящия предмет отново. Това добави подла нотка в мислите на Джесика, въпреки, че външно беше сърдечна към новопристигналата, докато обясняваше основните неща за моето семейство. Новата ученичка би трябвало да е питала за нас.
„Днес също всички гледат мен”– помисли си Джесика междувременно, - „Не е ли хубаво, че Бела има два часа с мен... Хващам се на бас, че Майк ще ме попита какво тя...”
Опитах се да блокирам глупавите мисли дребнавото и тривиалното да ме ядоса.
- Джесика Стенли вади пред новата, Суон, всички мръсни ризи на Калъните. – промърморих на Емет, за да го разсея.
Той се засмя изпод дъха си. „Надявам се да го прави добре”, помисли си той.
-Леко без въображение, всъщност. Просто най-леките намеци за клюкарство. Не ужас. Разочарован съм.
„А новото момиче? Разочарована ли е от историята ни?”
Ослушах се, за да чуя какво новото момиче, Бела, мислеше за историята на Джесика.Какво бе видяла, когато е забелязала странното, тебеширено бледо семейство, което бе всеобщо избягвано?
Беше един вид моя отговорност да знам реакцията й, действах като наблюдател за своето семейство. За да ни защитя. Ако някой стане подозрителен, можех да предупредя рано и да отстъпим. Случваше се понякога – някои хора с развито въображение можеха да ни видят като герои от книга или филм. Обикновено бъркаха, но беше по-добре да се преместим, отколкото да рискуваме. Много, много рядко някой познаваше. Не им давахме шанс да тествах хипотезите си. Просто изчезвахме, за да се превърнем в нищо повече от ужасяващ спомен...
Не чух нищо, въпреки, че слушах близо до мястото, където лекомисленият вътрешен монолог на Джесика продължаваше да блика. Беше сякаш никой не стоеше до нея. Колко странно, дали момичето се беше преместило? Не изглеждаше така, Джесика продължаваше да й дрънка. Погледнах, за да проверя, чувствайки се извън баланс. Да проверявям обектите, които моят допълнителен „слух” би трябвало да долови не беше нещо, което някога ми се бе налагало да върша. Отново погледът ми се сключи върху тази на същите кафеви очи. Тя стоеше точно на мястото като преди и ни наблюдаваше, нещо нормално, предполагах, докато Джесика все още й обясняваше за странностите около Калън. Да мисли за нас също би било нормално.
Но не долових шепот.
Посрещайки топла руменина по страните си, тя погледна надолу, далеч от притеснителния гаф да е хваната, че зяпа непознат от самия него. Беше добре, че Джаспър все още гледаше през прозореца. Нямаше да ми хареса да си представя какво обединението на кръв ще причини на контрола му.
Емоциите бяха толкова лесно разбираеми от лицето й, сякаш бяха написани на челото й: изненада, сякаш беше разбрала знаците, различаващи нейния и моя вид; любопитство, докато слушаше историята на Джесика, и още нещо... запленяване? Няма да е за първи път. Ние бяхме красиви за тях, нашите планирани жертви. И най-накрая, притеснение, когато я видях да ме наблюдава. И все още, мислите й бяха толкова ясни като и странните й очи – странни заради дълбочината им; кафеви очи, които често изглеждаха плоски заради тъмния си цвят – не чувах нищо освен тишина от мястото, на което стоеше тя. Нищо.
Усетих момент на безпокойство.
Не бях срещал нещо такова преди. Дали ми ставаше нещо? Чувствах се както винаги. Притеснен, аз се заслушах по-ожесточено.
Всички гласове, които бях блокирал, сега крещяха в главата ми.
„...чудя се каква музика харесва... може би ще спомена този нов диск...” – мислеше Майк Нютън на две маси разстояние, фиксиран върху Бела.
„Виж как я гледа. Не е ли достатъчно, че има половината от момичетата в училище, които го чакат..." – мислите на Ерик Йорки беше хаплив и зъл, също въртящ се около новото момиче.
„...толкова отвратително. Ще си помислиш, че е известна или нещо такова... Дори Едуард Калън я наблюдава...”- Лорън Малъри беше толкова завистлива, че лицето й, според всички правила, би било тъмно и изтощено. - „И Джесика, парадирайки, че е нейната нова най-добра приятелка. Каква шега... ” – обиди продължиха да се сипят от мислите на момичето.
„Хващам се на бас, че всички вече са я питали това. Но би ми харесало да говоря с нея. Трябва да измисля по-оригинален въпрос...” – Ашли Даулинг размишляваше.
„Може би ще бъде в моя час по испански..”– надяваше се Джун Ричардсън.
„...толкова много остана да свърша довечера! Тригонометрия, и теста по английски. Надявам се майка ми...” – Анжела Уебър, тихо момиче, чиито мисли бяха необичайно мили, беше единствената на масата, която не беше обсебена от тази Бела.
Можех да чуя всички тях, всяка незначително нещо, което преминаваше през умовете им. Но нищо от новото момиче с измамно комуникателни очи.
И, разбира се, можех да чуя какво каза момичето на Джесика. Не ми се налагаше да чета умове, за да чуя нейния тих, ясен глас в противоположната част на дългата стая.
-Кое е момчето с червеникаво-кафявата коса? – чух я да пита, тайно поглеждайки с ъгъла на окото си към мен, веднага след което погледна встрани, когато видя, че все още я наблюдавам.
Ако имах време да се надявам, че да чуя гласа й ще ми помогне да чуя и мислите й, щях да съм много разочарован. Обикновено мислите на хората съвпадаха с тона на техните физически гласове, но този тих, притеснителен глас беше непознат, никой от стотиците мисли в стаята, бях сигурен. Напълно нов.
„О, успех, идиот!” – помисли Джесика, преди да отговори на въпроса на момичето.
-Това е Едуард. Той е разкошен, разбира се, но не си губи времето. Не ходи по срещи. Очевидно никое от момичетата тук не е достатъчно хубаво за него. – тя въздъхна.
Обърнах глава, за да скрия усмивката си.Джесика и съучениците й нямаха представа колко щастливи са, че никоя не ме привличаше.
Под хумора усетих странен импулс, който не успях да разбера. Имаше нещо общо със свирепия тон на мислите на Джесика, с който момичето не бе запознато... Усетих странния подтик да застана между тях и да защитя тази Бела Суон от най-тъмната работа на ума на Джесика. Какво странно чувство! Докато се опитвах да разбера причината за този тласък, изучих момичето още веднъж. Това вероятно беше просто отдавна поглебан защитен инстинкс – силният за слабия. Това момиче изглеждаше по-чупливо от съучениците си. Кожата й беше толкова прозрачен, че беше трудно да се повярва, че й предлагаше такава защита от околния свят. Можех да видя ритмичния пулс на кръв през вените й под чистата бледа мембрана... но не трябваше да се концентрирам върху това. Харесваше ми животът, който бях избрал, но бях толкова жаден колкото и Джаспър и нямаше смисъл да каня изкушението.
Имаше слаба гънка между веждите й, която изглежда не забелязваше.
Беше невероятно осуетяване! Можех да видя ясно, че е изпитание за нея да стои там, да разговаря с непознати, да бъде център на внимание. Можех да усетя притеснителността й по начина, по който стояха чупливо изглеждащите й раменете, сякаш очакваше обида във всеки момент. И в същото време можех само да усетя, само да видя, само да си представя. Нямаше нищо освен тишина от мястото, на което стоеше. Не чух нищо. Защо?
- Тръгваме ли? – промърмори Розали, нарушавайки концентрацията ми.
Погледнах всрани от момичето с чувство да облекчение. Не исках да продължавам да губя в това – подразни ме.